Избрани Творби
Избрани творби от Конкурс: "Ярки Истории"
Човекът, който не можел да спи
В една обикновена пролетна вечер Жеро закопча копчето на тъмносинята си пижама на жълти звездички и излезе. Всяка вечер от тридесет години насам той правеше едно и също. Около 21:00 часа възрастният мъж затваряше вратата на дома си в готовност да върши чудеса. И ги вършеше!
Той тръгваше от единия край на село Сънчовци и стигаше чак до другия, за да приспи всеки един свой съселянин. Пред всяка една къща Жеро сядаше и започваше да пее с прекрасния си глас. Тогава уморените хора се отпускаха и дори не усещаха кога и как потъват в сладки сънища. А Жеро пееше неуморно. И така цялото село всяка нощ спеше здрав и дълбок сън след тежкия труд.
Но никой не се замисляше кога спи той.
А той не спеше. Не защото не искаше, а защото не можеше. Така беше създаден. Будуваше денем и нощем. Вече повече от тридесет години.
Всеки ден по обяд Жеро отиваше в детската градина и приспиваше малките дечица с вълшебния си глас. Един ден обаче вместо да запее, той започнал да им разказва за живота си. Как не може да спи, как всяка вечер обикаля селото и пее, за да спят сладко селяните, как всеки ден има грижата да приспива малките деца на обяд и как прави това от толкова отдавна… Едно момиченце го слушало с голям интерес и в края на разказа му го попитало как така е възможно да не се уморява да пее денонощно и да не спи. Жеро му обяснил, че и самият той не знае. Сигурно наистина просто така е устроен – да се грижи за съня на всички хора в Сънчовци, но самият той да не спи. Не каза обаче на момиченцето, че напоследък наистина започва да се уморява…
Не му каза, защото се плашеше от това. Ами ако се умори толкова, че вече не може да обикаля и да пее, за да приспива вечер хората? Ами ако не може да идва в детската градина, как ще заспят децата? Сигурно е много хубаво човек да спи… Хората са му разказвали какво ли не за чудните картини от вълшебния свят на сънищата, но той не го познава. Ех, ако можеше поне веднъж и той като другите хора да затвори очи и да полети из този свят…
Когато същата вечер Жеро приспа всички хора в селото, той се прибра както обикновено. Но когато разтвори прозореца, за да проветри дома си, видя отдолу да стои любопитното малко момиченце, което го разпитваше в детската градина. Изведнъж то отвори уста и от нея започна да се лее вълшебна песничка. А Жеро за първи път заспа!
На следващия ден по обяд той пристигна усмихнат в детската градина, вдигна високо момиченцето, прегърна го и му каза на ухо: О, ти мъниче! Не знаеш всъщност колко си голяма!
Светлина в края на коридора
Когато влязох в болничния коридор онази студена декемврийска сутрин, бях убедена, че това е моментът, в който човек разбира колко е сам. Миризмата на дезинфектант, приглушените стъпки на персонала и шепотът на близки, които се надяват и се страхуват едновременно – всичко това ми тежеше като мокро палто.
Майка ми лежеше в стая 214. Диагнозата беше тежка, а времето – безценно. Аз стоях до леглото ѝ, стискайки ръката ѝ, но тя сякаш се изплъзваше в друг свят, където нямаше болка, но нямаше и мен.
Точно тогава срещнах Мария – медицинската сестра, която промени всичко.
Тя влезе тихо, но присъствието ѝ сякаш освети стаята. Нямаше го онзи професионален поглед, който често прикрива умората на здравните работници. В очите ѝ имаше топлина, спокойствие и някаква непоколебима вяра.
– Не сте сами, каза тя, докато подреждаше възглавницата под главата на майка ми. – Тук съм. С вас съм.
Първоначално помислих, че е банална фраза, но в следващите дни разбрах колко много тежи една човешка дума, когато пада върху разбито сърце.
Мария не просто си вършеше работата. Тя идваше дори когато не беше на смяна, само за да ме попита дали съм яла. Оставаше ми бележки с една-единствена мисъл: „Дишай. Има надежда.“ Държеше ръката на майка ми, когато аз не можех повече, когато коленете ми се подгъваха от страх.
Най-силно помня нощта, в която лекарят каза, че трябва да се подготвим за най-лошото. Аз излязох в коридора и се разплаках. Нямаше сила в света, която да ме събере в онзи момент.
Мария се появи без да я викам. Не ме прегърна веднага — просто седна до мен. След малко сложи ръка върху рамото ми и каза тихо:
– Понякога човечността тежи повече от медицината. Но точно тя държи хората живи. И вас ще държи. Обещавам.
Не знам дали беше чудо, силата на майка ми или онзи невидим мост от грижа, който Мария създаде между всички нас, но майка ми започна да се подобрява. Бавно, почти неусетно, но решително.
Когато след месец я изписаха, Мария стоеше при изхода. Не като медицинска сестра, а като приятел.
– Виждате ли? Има светлина. Понякога идва оттам, откъдето най-малко очакваме.
Тази жена, с обикновена униформа и изключително сърце, ми показа нещо, което никога няма да забравя: в най-тъмните ни моменти човечността е фенер, който може да ни върне обратно към живота.
И ако трябва да дам определение на думата „подкрепа“, тя би имала едно име – Мария.
Автор: Илайда Мюмюн
Роклята на мама
Мама е на осемдесет и пет. Косата й е чисто бяла, също като онова бяло петно, което се появи преди единадесет години.
То расте с годините и мама се изгубва във вчерашния и днешния ден. После забравя важни събития и факти от последните години, а постепенно губи и спомена за нас….
Настанихме я в дом за възрастни хора и тук тя намери своето времеубежище.
Мама е красива. Решила е да си пусне дълга коса. Никога не го е правила преди, но й отива. Зелените й очи проблясват дяволито при нашите въпроси и затруднена да си спомни, тя бяга от отговорите……вместо това се шегува….
Мама обича рокли и има няколко в най-различни цветове.
Като малки със сестра ми чакахме мама да отиде на работа и обличахме роклите й.
Сега правя същото.
Отварям бавно гардероба и се спирам на зелената. Роклята е от жоржет, с рязана бродерия на деколтето и изкуствени цвете на гърдите.
Колко красива беше мама с нея!!!!
Със страхопочитание я свалям от закачалката и бавно, почти ритуално я обличам. Зелената рокля е точно по мен. Мекият плат допира леко тялото ми, като милувка.
Поглеждам се в огледалото!
Мама ли е пред мен или аз съм мама!?!
Влизам в нейната стая…
За миг споменът и емоциите изригват като вулкан. Мама се смее от сърце и казва :“ Зелено, обичам зелено !”
После…
притихва внезапно и се затваря в своя малък паралелен свят.
Излизам. Прегръщам зеления април- месецът, в който мама е родена .
Вятърът се заиграва с мамината рокля, а аз се чувствам по- лека от него, защото успявам да върна забравен спомен, да предизвикам усмивка …. Тези кратки мигове са моята малка победа за мама.
Изправям гръб и стъпвам точно по правата линия на паважа, както ни учеше мама като деца.
…….После се усмихвам на малката ми внучка, която тича към мен …,
Не си изгубена, мамо….. щом си продължена…
Автор: Ваня Мерджанова
Избрани творби от Конкурс: "Колко мило, колко сладко е при баба и при дядко"
Рисунка
Великденски традиции безброй и с четката освен яйцата ошарихме на блока листата.
Снимка
Вкусно с баба за Великден сготвихме и снимка за доказателство подготвихме.
Стихотворение
В рими ще опиша моята борба с шарени яйца, как дядо победих, но с козунака на баба прекалих.
Добро по Великден
Баба казва, че трябва да се помага.
Дядо казва, да се помага веднага,
когато човек от помощ има нужда,
да се помага на познати и чужди.
Това ме научиха те по Великден,
поискаха сякаш много от мен,
но аз обичам да им гостувам,
защото магия при тях съществува.
С яйце ще се чукнем, добро ще науча,
целувка, прегръдка от тях ще получа,
с моите каки, студентки близнаци,
ще месим за празника пак козунаци.
Баба ще каже да дадем на комшията,
ще подари тя дори и чинията,
дядо вратата му днес ще поправи –
тича той милия, добро да направи.
Каките казват ми, даже не не крия,
доброто и злото, са като магия.
Магия най-силна и най-могъща,
злото наказва те, доброто се връща.
Баба пак вика: „Помагай, помагай!
От отговорности, мила не бягай!
Който свикне да прави добро,
голяма награда за него е то.“
И тръгваме с каките, пак заредени,
с добро, топлина и сърца тъй засмени,
както се случва само когато,
празник е някакъв, или е лято.
Защото при баба и дядо на село,
мога да кажа пред всички аз смело,
уча уроците важни в живота,
уча се да разпознавам доброто.
Фая Гератлиева, 13 години, Казанлък
Великден с баба и дядо
Днес е един много специален ден.
Днес е дълго чаканият Великден!
Всички хора от рано суетят се,
агнета пекат и веселят се!
Вкъщи рано станахме в зори,
на котлона тенджерката ври,
в нея сме поставили яйцата,
около печката навъртат се децата.
Чакат да започне веселата част,
и да каже баба с милия си глас:
„Почвайте с боите да рисувате,
дайте смело четките и не умувайте!“
И картинките започваме да правиме,
детелинките залепваме и стикерите слагаме.
На памука ръсим с много цветове,
със свещичката потъркваме и правим кръгове.
А във фурна агнето се задушава,
дядо му е майсторът, две мнения няма..
Супата почти готова на котлона вече,
ех, че хубав ден е за цялото човечество!
Ани Венелинова Георгиева, 17 години, Плевен
Трудно е да има Борец за всички –
и аз искам, а имам и две сестрички!
Гледам, избирам си шарка и цвят,
хващам яйцето, силно в ръчичка
и се надявам сега в целия свят
да няма от мен по-добричка.
И ето, готово – успях, победих!
На дядо яйцето на парчета строших!
И как няма – аз съм като Попай моряка –
е не от спанак, а от на баба козунака!
Сама незнам колко парчета изядох –
на сестрите ми и трошица не дадох!
Ще помоля баба, докато дядо гледа сестрите –
да замесим нов, да напълним тавите!
А когато козунака е вече готов,
ще ида при дядо за удар нов –
ще го погледна с весело лице
и ще му строша поредното яйце!
Венцислава Купичкова, 7 години, Левски
Разказ
Този Великден избрах на село да остана и разказ за случките с баба и дядо да захвана.
На Великден при баба и дядо
Влакът спря. Трябваше да слизам. За пръв път пътувах сама. Велика събота е. Исках да стигна колкото се може по-бързо до къщата на баба и дядо. Баба ми обясни по телефона, че без мен няма да започне да приготвя нищо за Великден. Наближих двора. Тихо е, някак си тържествено – потайно. Щом отворих пътната врата и двамата с дядо изскочиха и започнаха да ме прегръщат. Усещам тяхната обич към мен.
Баба ми подаде една много стара, но красива покривка от найлон, която всеки път изваждаше щом ще прави нещо от брашно. Разпънах я върху масата. Отгледа ме баба ми. Колко усилия положи! Мама учеше и работеше. Баба е гълъбица мила и така се казва – Гълъбина. Тя е чудесна жена, просто златна. Всичко на света може, всичко знае.
Баба извади тетрадката с рецепти, дебела и рошава от пъхнати в нея хартии, с мазни петна , започна да я прелиства и спря на рецептата: „Много хубав козунак от баба Златина“ . Донесе пълна кошница със сурови яйца. Пакет захар и два пакета с брашно. Литър прясно мляко, лимони, ванилии, пакетче с мая за хляб. Трябваше стриктно да се сложи всичко в пропорции, да се разбърква дълго време, бавно да се затопли на огъня. Баба започна да замесва тестото. Месеше и нещо си тананикаше. От време навреме топваше ръце в купа с олио и продължаваше да меси. Накрая остави огромната топка с тесто да почива, докато удвои обема си.
А дядо ми донесе една пълна тенджера със сварени горещи яйца. Боядисването е голямо удоволствие. Но баба умееше изкусно да боядисва яйца, и то в мраморен цвят с различни бои и техники на шарене. Нещо повече, с необикновено майсторство, с обикновена восъчна свещ, тя прави чудесни шарки, цветя и пише: „Христос Воскресе” .
Първото яйце е винаги червено. Тя ми намаза челото и бузите с него за здраве и го остави настрани. Дядо ми пък ги докарваше до блясък като ги мажеше с парче плат, натопено в олио. Получиха се много красиви яйца. Все бързах да правя снимки и да изпращам на майка ми.
Дойде време баба да направи от втасалото тесто самите козунаци. Разбира се, не пропуснах да поискам и аз да изплета плитка от тесто, но не беше сполучлива. Засрамих се и сама се отказах. С печенето се зае дядо ми. Поддържаше умерен огън и пробваше с клечка дали да изпечени. Разбрах, че щом промушиш козунака с клечка и тя излезе суха, значи е готов.
Колко неописуемо вкусен е ароматният козунак ! С локум и стафиди, поръсен с бадеми и захар.
Исках да напиша някакво много хубаво пожелание за Великден на мама и да го изпратя. След дълги размишления се получи ето това:
„На Великден ти желая
да си здрава и щастлива,
да не знаеш ти беди,
да си винаги красива!“
Изпратих й го по телефона и мама много го хареса.
Към 23 часа дядо, баба и аз тръгваме към храма. Този път дядо започна да казва нещо, в което се заслушах и запомних:
„За нас християните най – големият празник е Възкресението на Господ Иисус Христос. Него наричаме Великден, но също и Пасха. В християнската вяра названието има друго тълкувание – „отминаване от смърт към живот, от земята към небето”. Ние тържествено отбелязваме избавлението чрез Христос на цялото човечество от робството на дявола, злото, греха и даруването на вечен и блажен живот.
Когато употребяваме израза Пасха се разбира Възкресение Христово.“
Църквата е необичайно светла и тържествена. Едвам се промъкваме напред. Потапяме цветята си в кофи. Колко много цветя! Каква красота! В друга кофа се оставят боядисаните яйца. Тя почти е пълна. Палим свещички и минаваме край иконите. След малко от олтара излезе свещеникът. Има страхотно облекло. Започна да пее. Всички се кръстим. Скоро в ръцете на богомолците горяха свещи. Точно в полунощ камбаната заби тържествено и отецът поздрави :“Христос Воскресе!“ Хората се поздравяваха радостно, като отговаряха „Во истину воскресе!“
Със запалени свещи се отправихме към къщи. Великден дойде! Чудо на чудесата се случи- Христос Воскресе.
Благополучието, добротата и доброто настроение непременно трябва да се настанят в къщите на всички хора Господ да помага винаги във всичко, късметът да ни води напред в живота!
Янислава Асенова Райчева, 12 години, Априлово